Йордан Велчев е роден на 3 април 1949 г. в Пловдив. Магистър по история на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Работил е като историк, главен художествен ръководител на Регионален телевизионен център – Пловдив, редактор на списание „Военноисторически сборник“ при „Военно издателство“ – София.
Пише поезия, проза и есеистика. Автор е на поетическите книги „Римски стадион“ (1979), „Нощна азбука“ (1984), „Аркада“ (1993), „Сияе“ (1999), „Събиране на значенията“ (2017). За „Сияе“ получава годишната награда на Сдружение на български писатели за книга на годината. Издава книгите с проза „Старият Пловдив“ (есе, 1983, на български, английски, немски и руски език), Анонимни жития“ (1987, 2009), отличена с литературната награда „Светлоструй“, „Милиони малки убийства“ (стихове в проза, есета, пътеписи, 1997).
През 2005 г. излиза от печат монументалният му труд „Градът, или между Изтока и Запада XIV – XVII век“, в който чрез историята на балканския имперски град (Пловдив) изследва човека на Балканите в съвкупността от историите през вековете на различни, но съществуващи заедно в единен свят народи, религии, езици и култури. За тази своя книга получава националната награда „Христо Г. Данов“ за принос в българската книжовна култура и повторно годишната награда на Сдружение на български писатели за книга на годината.
В следващите години работи върху капиталното си изследване в седем книги „Балканският човек XIV – XVII век“, т. 1 (2014), т. 2 и т. 3 (2015) – за историята на Балканите и човека на Изтока и Запада в глобалния контекст на световните цивилизации през последните две хилядолетия до съвременната епоха от началото на ХХI век. Труд, за който поетът Иван Теофилов пише:„Без да губи нищо от научната си стойност, „Балканският човек ХIV – ХVII век“ се чете с абсолютното усещане за роман, пълнокръвен роман, съпричастен – макар и в друг жанр, но със същото достойнство – на балканските безпокойства на Андрич, Казандзакис или Кадаре.“ За тази книга авторът получава за втори път национална награда „Христо Г. Данов“ за принос в българската книжовна култура.
Йордан Велчев е двукратен носител на наградата за литература „Пловдив“. Носител е на почетния знак на град Пловдив.
Негови творби за превеждани на английски, немски, португалски, унгарски, арабски и руски език.
ОГЪНЯТ
Между сиропиталищата на стените – татко на пожара –
побеснял генерал с червени лампази
на унищожението –
писменост от езически йероглифи, сред които умира
писъкът на дървото –
трибунал със сива мантия на пепелта
в религия от пламъци.
Любовна треска, която – в часове, които би искал да
прескочиш – ти помага да изгориш като
борова клонка.
THE FIRE
Amidst the orphanages of the walls – the daddy of fire –
An enraged general with red stripped trousers
Of destruction –
A battle of roosters –
Literacy of pagan hieroglyphs among which is dying
The shriek of the wood –
A tribunal with a gray cloak of ash
In a religion of flames.
Love fever in which – in hours you would like to
Miss – helps you burn like
A pine twig.
Translated by Yordan Kosturkov
ЕДНА МУШИЦА
Да се порадваме на човека, който издига високо
хвърчилото на пейзажа.
В светилището на лятото
той не се прави на младенец с торбички под очите – той просто обича
компанията на небето
над зидовете с патрахили от троскот.
И една мушица му прави нимба.
A MIDGE
Let us enjoy watching the man who raises high
the kite of the landscape
In the sanctuary of summer
He does not pretend to be an infant with pockets under the eyes –
he simply loves
Sky’s company
Over the walls with the stoles of quitch grass.
And a midge surrounds him with a nimbus.
Translated by Yordan Kosturkov
СИЯЕ
Село – захвърлено с табелите си край бръмченето на пътя.
И го гледам:
не си пристига, нито заминава. И го слушам:
в пейзажа, който, премълчавайки, изтъква,
достатъчна му е компанията на реката
(как й показва сутрин своите пътеки и ги прибира вечер).
Уж е мъртво, а блести със трепетликите си –
сред ръкоплясканията на листата.
С иронията на косове сериозността ми ръководи
в следобеда (и тромавите му глаголи).
Мен, вадещия своите пристигания тук като несръчен
вълшебник из ръкава на шосето.
Мен, съюзяващ стъпките си с площадчето пред църквата
(то не желае да е център на света).
Сам в това село –
отсъствията на хора не прави тишината по-голяма.
В това село, в което небето
така тежи от лекота, че е възможно
да поддържаш хоризонтите с кутрета, за да не рухнат
(и ме завие планината с каменните си юргани).
Тук, докато влизам от сянка в сянка
като от себе си във себе си (без да почукам).
Тук, надничащ през пролуките на оградите, където,
приютени в майчинството на пейзажа,
сияят – от жизнерадост –
на гробището зъбчетата млечни.
IT SHINES
A village – cast with its signboards by the whirr of the road.
And I watched it:
It never arrives, nor departs. And I listen to it:
In the landscape that out points out, while keeping it to itself.
It can do in the company of the river
(Every morning showing it its paths and tucking them away every evening).
It is as if dead, yet it shines with its aspen trees –
Amid the hand-clapping of the leaves.
With the ironies of the blackbirds it leads my seriousness
In the afternoon (and its clumsy verbs).
Me, who I am pulling my arrivals here like a
Sorcerer out of the sleeve of the road.
Me, who in an alliance of myself with the little church square
(It does not wish to be the center of the world).
All by myself in this village –
The absence of people does not make silence vaster.
In this village where the sky
Is so heavy with ease that it is possible
To support the horizons with your little fingers, so they don’t topple
(And the mountain tucks me in with its stone quilts).
Here, as I enter from a shade into a shade,
As from myself into myself (without knocking).
Here, peeking through the cracks in the fences, where
Sheltered in the motherhood of the landscape,
shining – with buoyancy –
are the little milk-teeth of the graveyard.
Translated by Yordan Kosturkov
НЕЩАТА
Върху трикракото столче на живот, изграден
от подробности,
аз съм едно момче с пееща окарина.
Сред гората от мисли свиря
в името на една клонка.
Чрез нея назовавам нещата с истинските им имена –
преди да науча как се казвам.
Не питам кога боледува улицата, знам –
от уроците на читанките се сипят думи, подготвящи
утрешните престъпления.
Ето защо просто разхождам понито на мечтата
из каменните пасбища на площада.
Къщата на баща ми няма нужда от моето рамо –
лъчите на лампата са достатъчни да поддържат
стените й да не рухнат.
С боса пета храбро
троша черупката на ореха –
далече от бягството да порасна.
Аз, дирещ обратната страна на земята,
чоплейки с лопатка пръстта в градината.
THE THINGS
On the three-legged stool of a life built
from details
I am a boy with a singing ocarina.
Amidst the forest of thoughts I am playing
In the name of a twig.
Through it I call things their proper names –
Before I have learned what my name is.
I don’t ask when is the street ill, I know it –
From the lessons in the readers words are pouring, preparing
Tomorrows crimes.
That is why I simply take the pony of the dreams for a walk
Down the stone pastures of the square.
My father’s house does not need my shoulder –
The rays of the lamp are enough to support
The walls from collapsing.
With a bare heel, bravely
I break the shell of the walnut – far
From the flight of growing up.
Me, searching for the back side of the earth,
Picking with a little spade of the dirt in the garden.
Translated by Yordan Kosturkov
МИНУВАЧЪТ
От улица в улица създателят на вървежа.
Ребусите на неговите хоризонтални кривулици
за безгрижни.
Ченгелчетата от въпросителни подире му,
заличавани от секундите.
Данъкоплатецът на своите стъпки.
Побратимът на тротоара.
Знамената му – на коприната на всяко от тях трепти
гербът на една извезана обувка.
Приведената му фигура на ежедневен беглец.
Мускулестите му нозе на унгарски кон.
Дупките на неговите подметки, които пишат
историята на паважа.
THE PASSER-BY
From street to street the creator of walking.
The rebuses of the horizontal meanderings
For the carefree.
The pothooks of the question marks, deleted
By the seconds.
The taxpayer of his steps.
The sworn brother of the pavement.
His banners – on the silk of each one of them is wavering
The coat of arms of an embroidered shoe.
His stopping figure of a daily fugitive.
His sinewy legs of a Hungarian breed pack-horse.
The holes in his soles, writing
The history of pavement.
Translated by Yordan Kosturkov
ГОРАТА
със зелени гвоздеи ме приковава за една пътека.
Но аз не съм Христос. Напразно
небето ми подарява посоката си.
И е напразно чувството за изповед. Под свода на следобеда
не са елите монахини.
Докато шипките със трънени венци ме коронясват,
какво е вечност,
няма да запитам.
Завързано за ствола на една глухарче
е тялото на моята предвзетост –
преди да го разстреля храсталакът със рояк врабчета.
Кой пее алилуя за приятелствата мъртви?
Такава яснота наоколо, че чувам
как ехото от счупената съчка
по сноповете удължени сенки се отдалечава.
Обрасли с неуместни възкресения са моите сандали.
С натегнали от голи истини клепачи
ще се приготвя да заспя сега, със папрати загърнат.
Сега – под фреската на първата звезда,
изкачваща се към небето –
като душата на последния мирянин, който знае, но не вярва,
че вярностите на живота
са от кръпки здрач.
THE FOREST
Pins me with green nails to a path.
But I am not Christ. To no end
The sky gives me its directions as a present.
And to no end is the confession. Under the vault of the afternoon
The fir trees are no nuns.
While the dog roses crown me with a crown of thorns,
I will not ask
What is eternity.
Tied up to the stalk of a dandelion
Is the body of my bias –
Before the thicket executes it with a volley of sparrows.
Who is singing hallelujah for the dead friendships?
Such lucidity around, I hear
The echo of a broken twig
Drifting along the shafts of elongated shadows.
Overgrown with incongruous resurrections are my sandals.
With eyelids strained with naked truths
I shall prepare to go to sleep now, tucked in ferns.
Now – under the fresco of the first star,
Climbing up to heaven –
Like the soul of the last layman, who knows but does not believe
That life’s loyalties
Are patches of twilight.
Translated by Yordan Kosturkov